time does not exist

Time Does Not Exist

Противоречия свързани с началото

Противоречия свързани с началото

 

 

Идеята за начало е просто продължение или по-сложен образ на идеята за причинно следствената връзка. Т.е. създаденото трябва да има създател. Добре, ама в квантовата механика, причинно следственатa връзка липсва. Казано по точно, ако има Бог, то той не действа в микрокосмоса   Е като не действа в микрокосмоса, какъв Бог е, що за периметър на действие има тогава? Тогава явно квантовата механика стой по-високо от него ?!

 

Още един природен закон – В природата няма статично равновесие, т.е. няма, никъде не е наблюдавано такова равновесие предизвикано от абсолютен покой на тела, сили или каквото и да е. Ако има Бог, то той би бил именно такова, т.е. един път създаден завинаги. Значи, онова което наблюдаваме в природата противоречи на идеята за Бог!

 

Трето, и науката и религията (поне християнската) приемат, че има начало. Едната в образа на големия взрив, другата в образа на нещо божествено. Този начин на мислене е следствие на нашите възприятия за света – евоюлирали или нееволюирали, зад които се крие чистата ни биология, т.е. възприемаме света с онова или онези сетива които са се развили еволюционно, но с една единствена цел – оцеляване и разнообразяване на видовете. Кой ни е дал сетива за мислене и съждения, за абсттракции? В един момент мозъкът трупайки маса въз основа на еволюционно си развитие се превръща в онова което наричат философите – количествени натрупвания водят до качествени промени, т.е. от един мощен център на сензориката ни, той се превръща в нещо което е способно да прави абстракции, да мисли, анализира и да се опознава ! Но все още обременен от миналото, т.е. недоразвит до такава степен, че понятия като време, като начало, причина следствие му тежат, не може да се справи с тях и да ги изведе в нова форма на абстракция. Спомнете си само Айнщайн, който дръзва да каже, че времето, че и пространството на всичкот отгоре са НЕАБСОЛЮТНИ величини, те са относителни, според това кой ги наблюдава, каква революция предизвиква в мисленето.

 

Казано просто – началото нужно ли е да го има? А има ли го ? А какво става, ако се отървем от времето. Къде да поставим началото, ако няма време? А след като времето е относително то и началото би трябвало да е относително, не е ли така? А ако е така, за някои началото може да е сега, за други да е минало, а за трети то да не е дошло ? 

 

Какво твърдя –-> няма начало, то е следствие на нашето мислене, което носи бремето на еволюцията на мозъка ни, на сетивата ни, на живота.

 

Има ли еволюция. Естествено, ето малък пример, има един вид пингвини, които снасят по две яйца, второто яйце се снася за един вид кръвен данък на местните лешояди. T.e. еволюцията е оставила онези животни да продължат рода, който случайно са снесли един ден две яйца, така цялата популация в един момент започва да снася по две яйца

 

Конспектирам –> А) няма да казвам дали има или не създател, но както споменах, ако има той противоречи на физичните природни закони, един път заради статичността на идеята, и втори път заради липсата на причинноследствена връзка в микрокосмоса (явления като тунелен ефект примерно са типичен пример, спонтанна емисия и мн.др.

–> В) няма начало, по простата причина, че твърдя, че изискванията ни за начало са следствие на недоевоюлиралото ни още мислене, но това не е доказателство, самото доказателство е че отново влизаме в конфликт с реалността – времето преди началото би трябвало да е идеалното статично равновесие, а след като имаме вече едно равновесие, то кой и за какво ще трябва да го бута?

 

Tолкова за сега, има още какво да се говори, но ето това като за начало, а всички ние обичаме явно началото. 

Светът е неопознаваем.  Не случайно науката се сблъсква с граници, които не може да премине, не може да им намери изпървоначалната причина, не може да надникне зад тях… Някои от тях изглеждат очевидни дадености, но ровейки се зад тях се сблъскваме с непробиваема стена от непонятност. Време, пространство, гравитация, константи и т.н. Всичките тези присъстват в ежедненвието ни, но всъщност тяхното обяснение не е нищо друго освен навикът да живеем с лъжи, които сами сме си съчинили.

И все пак, няма по романтично занимание за човешкия мозък от науката.

TIMERESONANCE

Вечността !

Аз стоя и броя миговете равносилни на нули във времето, но трупайки се един след друг образуват цяла вечност

Може ли да се предвижда бъдещето?

Това е въпрос, който отдавна ме занимава, но един незначителен факт ме накара да го изкарам сега на преден план.

Преди да отговорим, трябва да си изясним терминологията. Какво е бъдеще? Нужно е всеки да се замисли какво разбира от бъдеще. И тогава да продължи нататък.

Бъдещето е онзи момент или съвкупност от моменти, които ще се случат след настоящето, което е сега. Но колко са обективни тези моменти или събития в моментите? Ние знаем, че утре Слънцето пак ще изгрее, въз основа на натрупан опит от наблюдения. То изгрява цял живот всяка сутрин, без ни най-малки отклонения и това ни дава право да мислим, че утре пак ще изгрее и ние плануване нашите дни, месеци, години. А ние дали ще изгреем? Ще се събудим ли? Вечно ли е Слъцето? НЕ. Учените му дават около 4 милиарда години, докато си изхаби горивото – водород. После то няма да изгрява, не само това, Земята няма да я има също. Ние? Ооо, не! Ще успеем ли да се спасим? С тези темпове  на нарастване на глупостта, аз лично съм загрижен.

Но не става дума тук за апокалипсиси и световни залези, а за съвсем друго. До тук говорихме само и единствено в бъдеще време. Да, ние, благодарение на мощният инструмент – науката можем да правим някакви предсказания и те са толкова по-добри, колкото по добра е науката която правим. Но какво правим с предсказанията? Виждаме във времето ли? НЕ. В никакъв случай. Ние екстраполираме, т.е. предполагаме въз основа на досегашен опит какво ще е утре. Ние описваме историята на добре познати процеси, проверени в лабораторни условия или чрез многовековно наблюдение, как ще се развият в обективната реалност. Колкото е по-мащабен процесът (колкото по-големи сили участват в него), толкова по лесно се правят предсказания за неговото развитие, поради причината, че факторите които играят роля са толкова много на брой, че дори отмяната или отсъствието на един или дори няколко фактора, няма да окаже прекалено голямо влияние върху гигантските процеси. Ето пак си говорим за време? Няма начин да не си говорим така, защото в нашето възприятие и възприемане на света, са залегнали такива механизми, вероятно създадени еволюционно, но такъв ни е ритъмът на мозъка. Т.е. мозъкът ни, трябва да разделя събитията за да може да ги възприеме, това той прави във времето и пространството, т.е. той създава време, той създава пространсвени координати, за да ни улесни възприятията.  Но да се върнем на въпроса за бъдещето. Бъдещето съществува тогава, когато имаме абсолютна координата на времето и ние можем да покажем точка далеч напред от настоящето. Коши, бащата на безкрайността, би попитал, а колко далеч или колко близко?  Ако оставим на Коши да се занимава с координатата време, той би направил чудеса с нея и така би оплел бъдеще и настояще, че ме е страх да си помисля какво би могло да се случи. Бих могъл да симулирам едно негово разсъждение за да покажа колко е объркваща логиката, но нямам достатъчно време. Е, не можем да се измъкнем от системата на езика, на изразите и спецификите на логиката ни, на обясненията ни. Та, бъдещето, онова което искаме да бъде обективното бъдеще трябва да лежи на абсолютната координата време. Която обаче поне от времето на Айнщайн не съществува. Дори да се съгласим, че времето е все пак обективна реалност, то в теорията на относителността ясно се показва, че за едни бъдещето е за други минало.

Бъдещето е просто онази проекция която ние чертаем на координатата време въз основа на опит, знания и куп възприятия, но то на практика не е обективна реалност, защото и тази координата не е част от реалността.

А като не съществува времето какво тогава? Всичко се случва едновременно или какво? А?  Грешен въпрос. Едновременност предполага събитията да лежат на една права перпендикулярна на координатата време на абсолютното време. Но то не съществува, времето!  Събитията такива каквито ги възприемаме като последователност в историята се случват, и туй то, само ние ги възприемаме последователно, за да ги наредим в мозъка си, но те не се случват нито последователно, нито едновременно, тази терминология е резултат на нашият начин на мислене. Нищо повече.

Значи, след като смело твърдя, че времето е илюзия която мозъкът ни създава, т.е. то не е обективна реалност, още по-смело мога да твърдя, че бъдещето като проекция на времето напред не съществува. Не само това, твърдя, че дори времето да е обективна реалност бъдещето няма как да съществува. Защо? Какво представлява бъдещето на момента, сега, след като то още не се е случило? Стои някакво празно там някъде и чака да се напълни със събития? Човек може ли да си представи какво е това? Значи, ако бъдещето е реалност то е какво? Някой някога задавал ли си е този въпрос? Да, естествено във физката. НО чисто теоретично. Това което физиците наричат бъдеще е чисто и просто една интерполация във времето. Човек може да прави достатъчно добри предсказания с помощта на науката, но не, защото вижда напред във времето, а защото има опит от миналото, въз основа на наблюдения и нарочно поставени експерименти, които симулират достатъчно добре процеси от природата.

И накрая ще се опитам да синтезирам това което се опитвам да кажа. Бъдещето не е реално. То се случва и едва когато се случи е реално, но пък тогава не говорим за бъдеще. Дори с методите на нашата логика можем да го елиминираме. Какво ще стане ако разсъждаваме така – ако бъдещето е реалност, то е безкрайно, т.е. времето се простира безкрайно напред. Това значи, че всичкото това пространство около нас, барабар със силите и явленията които са поместени в него, трябва да съществуват там някъде чакащи замръзнали да им дойде времето. Какъв абсурд. А кой ще поддържа всичкият този ред на чакащи? Кой дава сигнал кога „пристига“ времето? Самата мисъл за бъдещето, разсъждавайки върху неговата същност ни води до мисълта за абсурда на понятието време. Т.е. това което се опитвам да кажа, е че напред във времето няма, от една страна, защото няма време, от друга, дори да имаше време, то абсурда на понятието бъдеще е очевиден.

След всичко казано, остава да завършим заглавието. Предсказанията. Те няма как да съществуват. Няма кой да гледа в бъдещето, след като то не съществува. Както споменах, науката успява да прави изключително точни предсказания, но не защото гледа напред във времето и ни прочита какво е видяла, а точно обратното, от прочетеното от миналото, тя си прави изводи за предстоящето, а то става реалност, едва когато се случи – т.е. едва когато стане СЕГА.

Съществуват естествено спекулации за тунели във времето и пространството, но те не могат да бъдат реални, при положение, че времето не съществува и най-малкото то дори да съществува поне според Айнщайн е относително, т.е. за един наблюдател е едно, за друг друго, как да има тунели в случай, че различните наблюдатели гледат  на времето по различен начин. Значи тунелите ще са някаква реалност за всички, но там където лежат и точките които свързват ще се менят според наблюдателите? ! ? А -бсурд !!!

Можем ли да правим предсказания? Можем, но не заради погледи в бъдещето, а точно назад в миналото. Предсказанията които можем да правим са от сорта на сигурни и проверени процеси, обикновено гигантски. Смъртта е също между тях. Но също така и раждането.

Безкрайността

Безкрайността е другата голяма мистерия, мътеща мозъците ни. Твърдя, че тя е техен продукт. Единствената безкрайност, която допускам, че съществува е тази след нашата смърт. Но все пак не съм теолог, за да занимавам някого със състояния след смъртта. Темата ще е дълга, затова ще я допълвам, не съм в състояние от веднъж да разкажа всичко, при това подкрепено с факти и мисли на големи хора. Темата не е дълга заради „безкрайния“ си характер, а заради абстракцията безкрайност, която и до ден днешен не е решена, решена в смисъл на разбрана, анализирана из дъно.

 

Ето едно твърдение от математиката – множеството на числата между 0 и 1 е ограничено и безкрайно. А въпросът – кое е числото стоящо непосредствено пред 1? Идва човекът Х и казва 0.99999999999 и протрива задоволително ръце. Да, ама У е на друго мнение и казва, че 0,999999999999 е още по-близко число до 1. Нещо повече, един математик на име Коши пък твърди даже, че на всяко произволно такова число, той може да намери безкрайно много такива, който да лежат между предврително указаното – в случая 1 и току що намисленото уж непосредствено преди него. Уау, значи между всеки две числа, независимо колко близко са едно до друго, могат да се намерят безкрайно много такива, и между всяка такава безкрайна двойка могат да се намерят още такива безйрайни и т.н. и т.н. и т.н.

По същият начин функционират разсъжденията ни за безкрайността, която обаче не е ограничена, примерно нашето възприятие за космоса е подобно .

Познати са ни апориите на Зенон в различните им варианти, летящата стрела не би трябвало никога да достигне целта си, Ахил никога няма да настигне костенурката или летящата стрела всъщност стои на едно място, защото във всеки един момент е закотвена между две точки в пространството ?!! ?!?????

Зенон всъщност е искал да отрече движението по този начин. От една страна, никой не може да отрече движението, от друга то се оказва  противоречив проблем – противоречието е именно в онази безкрайност, която ни бърка мислите, не онази на Айнщайн (извесно е неговото изказване – на света има две безкрайни неща, Вселената и глупостта, като за първото не съм сигурен).

Зенон е живял преди две и половина хиляди години, едва пре 17-ти век тези апории са оперативно отстранени, но не решени, от математика Courant в лекциите  за диференциално и интегрално смятане.

Aus dem Buch „Afrikanisches Fieber“ von Ryszard Kapuscinski –– über die Zeit

“ Europäer und Afrikaner haben völlig unterschiedliche Zeitbegriffe, sie nehmen die Zeit anders wahr, haben eine andere Einstellung ihr gegenüber. In der Überzeugung des Europäers existiert die Zeit ausserhalb des Menschen, objektiv, gleichsam ausserhalb unserer selbst, und besitzt eine messbare, lineare Qualität. Nach Newton ist die Zeit absolut: „Die absolute, wirkliche und mathematische Zeit fliesst in sich und in ihrer Natur gleichförmig, ohne Beziehung zu irgend etwas ausserhalb ihrer Liegenden…“ Der Europäer sieht sich als Diener der Zeit, er ist von ihr abhängig, ihr untertan. Um existieren und funktionieren zu können, muss er ihre ehernen, unverrückbaren Gesetze, ihre starren Prinzipien und Regeln achten. Er muss Termine einhalten, Daten, Tage und Stunden. Er bewegt sich innerhalb des Getriebes der Zeit, kann ausserhalb dieses Getriebes nicht existieren. Dieses Getriebe drückt ihm seine Zwänge, Anforderungen und Normen auf. Zwischen den Menschen und der Zeit besteht ein unlösbarer Konflikt, der immer mit der Niederlage des Menschen endet – die Zeit zerstört ihn.

Ganz anders sehen die eingeborenen, die Afrikaner die Zeit. Für sie ist die Zeit eine ziemlich lockere ,elastische, subjektive Kategorie. Der Mensch hat Einfluss auf die Gestaltung der Zeit, auf ihren Ablauf und Rhythmus (natürlich nur der Mensch ,der im Einvernehmen mit dem Vorfahren und Göttern handelt). Die Zeit ist so etwas, was der Mensch selbst schaffen kann, weil die Existenz der Zeit zum Beispiel in Ereignissen zum Ausdruck kommt, ob es aber zu diesem Ereignis kommt oder nicht, hängt schliesslich vom Menschen ab. Wenn zwei Armeen auf eine Schlacht verzichten, dann hat diese Schlacht nicht stattgefunden (das heisst die Zeit hat ihre Existenz nicht unter Beweis gestellt, existiert nicht).

Die Zeit macht sich als Folge unseres Handelns bemerkbar, und sie verschwindet, wenn wir etwas unterlassen oder überhaupt nichts tun. Sie ist einer Materie, die unter unserem Einfluss immer zum Leben erweckt werden kann, jedoch in einen Zustand des Tiefschlafs oder sogar der Nicht-Existenz versinkt, wenn wir ihr unsere Energie versagen. Die Zeit ist eine passive Kategorie und vor allem vom Menschen abhängig.

Eine völlige Umkehrung des europäische Denkens.“

Ryszard Kapuscinski

Пространството

„Истинското величие на науката се състои в това, че ние можем да намерим такъв начин за разсъждения, при който законът става очевиден.“   Ричард Файнман

„Unglücklicherweise stellt sich heraus, dass es logisch nicht immer möglich ist eine Frage über die Unentscheidbarkeit einer anderen Frage zu beantworten…“  Aus „Geheime Botschaften“ von Simon Singh

„Nicht der Raum ist da und prägt den Dingen seine „Form“ auf, sondern die Dinge und ihre physikalische  Gesetze bestimmen erst den Raum“  Max Born

Три цитата, който могат да бъдат продължени с други, но мисля като начало биха могли да бъдат достатъчни. Ще започна с вторият, той като че ли ни подсеща за Unvollständigkeitssatz  ( http://de.wikipedia.org/wiki/Gödelscher_Unvollständigkeitssatz) на Курт Гьодел, който всъщност не е нищо друго освен поставяне на граници на логиката, на нашата логика, с която до сега така добре сме си обяснявали света, която е имплементирана в науката и обявена дори за нейн метод в лицето на математиката. Въпросът е, защо точно онези уж тривиални и ежедневни понятия като пространство  и време така тормозят нашия мозък и не се оставят да бъдат обяснени, така просто, както изглеждат?

Колко от нас са се замисляли какво е това пространство?  Повечето при споменаване на думата пространство си представят някакво ограничено в стени празно Нищо. Първият въпрос който изниква – а колко празно? Вторият въпрос след като е ограничено все пак с нещо от къде започва нищото и трябва ли за да дефинираме Нищото да имаме нещо – в случая стени?

Не, трябват ни само координати. И ето вече сме сгрешили с обективната реалност. Координатите са ни нужни, но са ирелевантни, т.е. те са математичен инструмент, който ни помага за разбиране на понятието пространство, но не са част от обективната реалност. Такива едни познати на всички са Декартовите координати, с които боравим още от най-ранните часове по математика.

Но нищо не съм казал за празнотата на пространството. Има ли изобщо някъде в света място, което да е абсолютно кухо, абсолютно празно, без материя, без лъчение (за това по-късно)? НЕ, няма. Защо? Много просто -както обичаше да се изразява наш професор по анализ – просто е защото във всяка една точка на Вселената се вижда или  има материя, която ни напомня за себе си, дали чрез светлина, а светлината е фотони, т.е. обекти, които запълват пространството, дали чрез материя или друга форма на лъчение  (електрони, мюони, неутрина и изобщо вскякакви частици от таблицата на стандартната теория) . Т.е. ако някой който играе ролята на Бог реши и огради едно място в което изсмуче всичко и се опита да създаден тотален вакум, той е обречен на неуспех, самите заграждения, бидейки от някаква форма на материя или дори нейното проявление под формата на някакви сили, били те магнитни или гравитационни или от някакъв друг род погледнато с очите на квантовата механика проявлението на силите не е нищо друго, освен отново елементарни частици  като примерно бозони или фотони. С две думи в онова заградено пространство ще плуват лъчения, произлизащи от заграждащото го нещо, ако е материя със сигурност ще плуват топлинни лъчи – ниско енергийни фотони, със сигурност ще отскача и по някой друг атом от повърхността на материята. Ако е лъчение, то вече е изпълнило пространството и то отдавна не е празно. Всичко това като го казвам за опростение разделям нещата на материя-лъчение, но всички знаят, че те са неделими, т.е. логически се опитвам да обясня нещата така, че да са лесно смилаеми за нашия мозък, който работи също на принципа – „разделяй и владей“.

С прости думи, онази наша представа за празнота е илюзорна и нереална. Пространството на практика представлява множесто от области с различна плътност на материята. В междузвездното пространство примерно плуват водородни атоми,  цялата таблица от елементарни частитци и НАЙ-ВЕЧЕ ФОТОНИ. Това, че виждаме дадена звезда означава, че в окото са ни попаднали някакво количество фотони, пропътували цялото това разстояние. Космосът не е празно място, а пълно, приличащо на супа в която плуват тук там мръвки, подправки, ориз и куп други известни само на готвачите тайни. А кой е главният готвач? 🙂

В тази цялата супа сме и ние с някаква форма – отредена, но само ако погледнем нещата от макро-светът, този който възприемаме, но погледнато с микрокосмически мащаби, ние сме едни безформени пихтиести вещества (внимание!! не същества, защото тук не говорим за дух, а за материя), през които  на всяка секунда преминават безброй неутрина, за които нямаме и идея. Не само това, ако електроните около нашите атоми ги смъкнем на самите атоми, т.е. съберем, цялата ни същност ще се събере в размерите на глава на кърфица, т.е. за нашите представи вероятно сме с някаква солидна плътност близка до тази на водата, но за микрокосмическите, сме просто кухи. Неутрината са в нас, минават през стените на къщите в които живеем, дори не им прави впечатление, преминават през нашите тела, дори когато сме в интимни отношения с някой те са нашите свидетели и воайори. Т.е. ние сме такава една организация на материята, която се е локализирала тук в този кът на космоса, населявайки Земята и опитвайки се да разбере за останалата част на Вселената, придобила способността да анализира, наблюдава, мисли, пресмята, но ние сме част от цялото, онова в което се побира всичко, ако трябва да се изразим математически.

Тук привършвам тази първа част, в която най-вече исках да кажа, че пространството, така както ние си го представяме и поставяме като начало или като арена на събитията на света, не съществува, т.е. то придобива смисъл едва тогава, когато се появи материята в него, защото за да имаме една единствена отправна точка в обективната реалност, в която да речем не съществуваме ние с нашите разсъждения, то тази точка, независимо от какво коесистенция е, трябва да е материална, защото декартовата Нула е само в нашите глави, а те трябва да ги има, за да измислят координатите. Арената на събитията е пълна, тя е материална, и вероятно няма форма.  С две думи – светът е пълен, а пространството е локална измишльотина на някакви мижитурки, които в космически мащаб представляват едно безкрайно малко временно явление, появило се в резултат на множество случайни събития довели до множество равновесия в безкрайно малък регион от космоса, наречен от тях самите Земя.

Времето

Ще започна с един линк, за незнаещите немски има гугъл преводач, а с малко фантазия може и нашият мозък да помогне в превода. В статията от линка има мнение на Веселин Петков – философ и физик от университета в Монреал, който казва – „Схващането, че времето не съществува е вероятно най-голямото интелектуално предизвикателство с което човечеството някога се е сблъсквало“  http://www.focus.de/wissen/wissenschaft/bdw/tid-8332/physik_aid_229939.html

Едно просто разяснение в помощ на искащите да схванат тази заблуда на мозъка. Какво е времето? Някой пипал ли го е, виждал ли го е? Естествено, не, но го усещаме. Стареем. Нещата около нас се променят, протичат процеси. Стоп! Протичат процеси. Някой ще каже те протичат във времето и ето тук идва заблудата, промъква се тънко чрез начинът ни на мислене. Нещо протича в друго нещо, това което протича или се мени го виждаме, а онова другото не, но твърдим че го има. Т.е. ние старееме и чрез нашето стареене твърдим, че имало време.

Времето за което всички твърдим, че съществува е само и единствено в нашите глави. Защо? Слънцето изгрява, поради факта, че Земята се върти около собствената си ос. Това е процес номер едно. Отделно, Земята обикаля около Слънцето за една година – процес номер 2. И накрая сърцето ни тупа средно с около 60 удара в минута – процес номер 3.  Въз основа на тези процеси – човек е направил някакви мерни единици – секундата = един удар на сърцето,  денят = на едно заврътане на Земята около остта си и годината = на една обиколка на Земята около Слънцето. Как ще ги разделим тези единици на подединици е абсолютно условно и без значение, но основното е, че ние съпоставяме процеси, въз основа на които определяме времето, т.е. какво се случва, не процесите вървят във времето, а ние дефинираме времето чрез процесите. И понеже небесната механика на телата близки до нас се оказва недостатъчно точна, човек е изнамерил други процеси, с които да дефинира най-малката единица – секундата. Говоря за цезиевият атом или за атомния часовник базиращ се на свойствата на този атом. Но това отново няма значение, важното е, че обърнахме логиката. Не нещата плуват във времето, а времето е произволно дефинируемо въз основа на произволно избрани процеси чиято бързина на протичане ние сравняваме. Стоп! Значи от сравнението на две реални неща ние вадим трето и се опитваме да му дадем живот и да го поставим в реалността. Някой ще каже, да, ама цезиевият атом „тик-така“ с абсолютна точност и е достатъчен факт, който идва да ни покаже, че неговото тик-такане е физическа реалност.  НЕ, грешка. Цезиевият атом тик-така с абсолютна точност само и единствено ако е поставен в ПОКОЙ, абсолютен покой. Има ли покой някъде на този свят? НЕ. Равновесите в света, във Вселената в целият космос е динамично, т.е. ако Слънцето стои там вече милиарди години и ще стои според учените поне още 4 милиарда, то е защото равновесието между силите на гравитация и ядрените сили е такова, че ние го възприемаме едва ли не за вечно, но получилото се равновесие е благодарение единствено на взаимната игра на тези основни сили. И това е навсякъде в космоса. Т.е. ако има нещо което да изглежда вечно, то е благодарение на динамиката на нещата.

Обратно към точността на тик-такане. Преди години участвах в един експеримент повтарян вероятно във всеки що годе реномиран университет на света – измерване времето на живот на идващи от космоса мюони – частици близки до електрона и в едно семейство с него. Мюонът има да речем време на живот, т.е. докато се разпадне 2,19 x 10 ^-6 степен. Как се появява на бял свят може да се погледне във Уикипедия, но важното е, че измереното от нас време на живот не отговаряше на реалността, а беше много по-дълго, т.е. той достигаше нашата лаборатория, защото живееше по-дълго поради простата причина, че летеше със скорост близка до светлинната. Ако трябваше да живее толкова колкото му дават физиците, мюонът нямаше шанс да достигне изобщо земята а щеше да се е разпаднал отдавна. Е как се получава така? Просто е, той живее в друга реалност, тази на бързите скорости и процесите протичат по бавно погледнато от страна на външен наблюдател, т.е. един физик би казал, времето му тече по-бавно гледано от позицията на човек стъпил на земята. Гледано от позиция на мюона, той си си живее толкова колкото природата му е отредила, т.е. 2,19 ^10-6 . Какво би се случило с цезиевият атом в нашият атомен часовник? Същото, щеше да мери едно време, което в зависимост от скоростта му на движение така щеше да варира, че нищо не би могло да се позовава на такава „точност“.

Добре, защо все пак стареем, защо всичко се изменя, не е ли това признак за реалността на времето, независимо, че то  е относително, все пак тук на Земята има някаква полза от часовниците. Стареем, не защото се движим във времето, а защото сме някакво динамично равновесие от милиарди процеси, поради факта все пак, че сме в динамика все пак не може да има вечност, постепенно се изменяме, защото има някаква флуктуация на процесите, на биологията в нас, на химията. Ние сме един процес или множествто процеси, но никой от нас не старее по един и същ начин, едни живеят 120 години, други едва доживяват 60 години. Същото се отнася до абсолютно всичко, това че Слънцето изгрява с абсолютна точност или доста голяма точност и винаги предсказуемо е чисто и просто едно следствие на голямият процес на слънчевата система, от която сме и ние част, и поради мащабите на тази система, поради стабилността й в резултат на динамиките в нея, се получава тази повторяемост на събитията.

Още една теза в полза на моите мисли. Всеки компютър, всяко едно електронно устройство има в себе си нещо което му задава ритъм на живот – тактов генератор. Защо? Много просто, тези устройства са наш продукт, а ние възприемаме света в някаква последователност (какво ли щеше да е, ако не беше така, как бихме възприемали събитията около нас, ако НЕ ги подреждахме по време), предавайки им някакви свойства с които те да извършват определени операции, ние без да искаме им вкарваме нашият начин на мислене – стъпково, последователно. Няма още такова устройство, в което да не тиктака някакво сърце, защото нямаше да има процес на „мислене“ близък до нашето, нямаше да има математика за тях, нямаше да могат да работят. С две думи, времето ни е необходимо на нас, но то е само и единствено в нашите глави, нещо като координатите на пространството, те не са физическа реалност, но са ни необходими за да го обхващаме и за да боравим с него.

Дано някак си успях да предам мислите си.